Вятърът ми е…
Вятърът ми е сърдит!
Мръщи облаците в сиво-черно,
скрива слънчицето
и не дава да наднича.
Мята клоните без милост,
кърши, оголва ги, съблича
им листата, и разпилява
като златен килим по земята.
Разбърква косите ми без милост,
с леден полъх брули бузите, лицето.
В очите ми нахлува безметежно,
отронва студени бързеи от сълзи.
Силен, буен и не стихващ,
разтърсва крехкото ми тяло,
напомня, че съм негова любима,
и сълзите ми по друг са го ранили.
За него иска да тъгувам,
да спомням и обичам.
Сълзите като бисерна роса,
земята и цветята да поръсят.
Ревнивец е голям и обичта ми
другиму не дава. Иска само той
да люби тялото ми и душата.
Сърцето ми за него да бие учестено.
Сърди се… много дълго… и до кога…
До следващата пролет… лято…
© Ин Вел All rights reserved.
