Вятърът щом заподсвири
Нощта е безкрайна до лудост.
Стрелките на часовника спират.
Гледат ни от стената учудено:
Какво ли пък тях ги събира?!
Колко съм див те не разбират.
От устните, от очите, от сърцето туптящо.
Нищо не виждам. Звук не намирам.
Кълни в мен стихът и искрящо е...
В ушите ми още е страстният вик.
Вълна от любов и възбуда помита.
Очите римуват стих подир стих
по твоето тяло! И няма насита...
Още трепериш в ръцете ми груби.
Още духът ти се връща във тялото.
От твоята магия съм напълно погубен.
Надвесена нежно, властваш изцяло...
Как да те пиша?! Не стига изкуството...
В душата е още любимата гама.
Вятърът щом заподсвири със устни,
нощта се превръща в безкрайност за двама.
© Красимир Дяков All rights reserved.
Да пропуснем вятъра...