Вълчи дни
След тебe бяха вълчите ми дни.
Пресипнали, камбаните ридаеха.
Бях стананала на мъченица във две очи,
а някога за тебе се усмихваха.
Не светеха в небето ми звезди.
Луната в мен душата си препъна.
По вълчи вих над стръмните скали
и само сенките приличаха на хора.
Самотно ехо ми отвръщаше със глас
в пресипналост от болка безутешна
и срещите със хаоса във нас
превърнаха се в сенчеста дилема.
Къде, кога, защо и как?
Въпроси, като гладна глутница.
По дланите ми парят, като знак,
целувките ти, а любовта си тръгна
(ала надеждата умирала последна),
родена, за да ме посрещне в теб.
Сега в небе от есенност те имам,
а споменът е пролетта за мен.
Щом вятърът посее нови бури.
Щом всички дъждове ме извалят.
В цвета на есените минзухари
любов последна ще ме срещне пак.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
!