Вълчица в глутницата
вие.
Луната с поглед
жадно
пие.
Очите огнени
сълзят.
Сърцето силно
бие,
бие,
а звуците кънтят,
кънтят...

Разпътно в мрака
ще се свие
и вълчи раните да
скрие.
На ехо в стъпки
от копнеж
се раждат мисли
с облик свеж.
Гласът
изгаря в капки
плам.
Утеха вълча няма
там.

От хълма повей -
думи
сее,
сърцето в обич
тлее,
тлее...
Щом повей тихо
ги люлее,
да го усеща
тя
умее...

Отдавна в нощите
линее
и чака него -
пее,
пее ...
Гласът на нежен,
вълчи 
вой
при пълнолуние -
а той,
през девет планини
в десета
по нея  - огън го гори...
И в девет нощи -
самовили
му ближат раните...
Кърви
от обич в ласки до зори.

Пред него девет златни
врани
с криле отварят му врати,
а времето -
лети,
лети.
С десета -
крачка го дели,
да я достигне призори ...
А тя е там,
а тя е там
и него чака тъй желан ...

Вълчица в глутницата
вие
при пълнолуние
и знам,
че той е там,
че той е там...
В безмълвие любов
се лее,
избухва с лудост
като в плам -
мигът съдбовен и мечтан.

Вълчица с обич пие блян
и вие
в нощния капан...

Пред нея път е очертан...