Вълчицата в мен
ВЪЛЧИЦАТА В МЕН
Магия ли бе, сепнах се сама
във козината на прокуден самец?
Със скок се гмурнах в гъстата тъма.
А как се случи – даже спомен нямам.
Вълчицата в мен почна да расте –
на зъби, на бездушие и нокти.
От сянката ми стреснато щурче
преглътна сухо всичките си ноти.
Подгонена от лепкавия мрак,
луната спря – задъхана, на хълма.
И гарванът, политнал с дрезгав грак,
умислен, се опита да я клъвне.
Димеше в ноздрите ми клисав смог,
раздухван от препускащия вятър.
Аз вих. И пях. И плаках от възторг –
усетила вкуса на свободата.
И в мен клокочеше неистов бяс,
прегазил всеки дребен предразсъдък.
О, вълчи глутници, да бях сред вас
в пустинната и ледена безмълвност!
Преследвала бих в непосилен бяг
сръндаците из тъмното усое.
Човек не се ли ражда единак,
обречен да е чужд – дори сред свои?
Но в гърлото ми спря талаз от прах
и стегна – както плевел коренище.
Красиви далнини, ала сред тях
бях никой, който не очаква нищо.
И кожата си с нокти дълго драх,
и свлякох я – на дрипи и парцали.
Нима е свобода – немил-недраг
да скиташ вечно, без да те пожалят?
И хищника, и мръсния му лов
дълбоко скрих из мрачните оврази.
По-лесно ще си тръгна от любов,
а не да бъда жива, за да мразя!
© Валентина Йотова All rights reserved.
