Вълкът
Вълкът е ранен и бавно умира,
не спи, не яде и болка го мъчи.
Мракът жесток е, денят е коварен,
времето бавно върви, но не спира.
Вълкът е ранен и бавно умира,
живее във плен на дума красива...
Обичам те - бе дума щастлива,
мечти му донесе и вяра, и ден.
Събуждах се в плен на нещо красиво,
живеех, мечтаех, бях запленен.
Имах любов, имах и чувства,
имах мечти и свят тъй красив,
мечтаех и бързах към свойта любов.
Но лъжата ме спъна, попадах в капан…
Капан тъй дълбок, на дръзка измама...
Любовта ми твърдеше, че няма измяна!
Да дишам спокойно и без да се мъча.
Но болката силна направи ме звяр,
разкъсах капана, направих си рана,
сега съм ранен, без вяра, без сила...
Вълкът е ранен и бавно умира.
Вълкът е ранен, не може да бяга,
живее във плен и чака, не пада,
не диша, не стене, а просто стои,
стои и усеща как много боли….
От топлите дни спомен го храни,
когато твореше и тихичко спеше...
”Добро утро, Любов!”, му даваше сила,
”Обичам те, слънце!”, туй бяха криле...
Криле към мечта тъй светла, красива,
кафе със любов, усмивка тъй мила.
Има проблем, не един, а стотици…
Кръвта му изтича, не диша, не стене…
Ще дойде деня, след него нощта…
”Кога ли ще свърши?” е мисъл и пита...
Спомен го стряска, пробужда, разтърсва
и раната бликва със сила, не спира...
Болката трови, не пуща, не пита,
нека го смачка - туй е награда!
Очите отварят се бавно, но сухи,
поглежда напред, но вижда разрухи.
Затваря ги бавно дъх да поеме
и спомен нахлува, душата му стене.
За минали дни, за бяг из полето
летеше, ловеше и имаше хъс.
Намери бърлога с вълчица красива,
намери уют и смисъл, и воля.
Намери жена с очи на вълчица,
намери мечта за малко вълче.
Но хищници много и старата вълчица
с гняв и упорство любовта му отне.
Объркана младата дива вълчица,
душата си сви и наказа с лъжи.
Отрече своето щастие, своите мечти.
Не смее да пита, не смее да види,
не иска да вярва в своите дни!
Животът е тъмен с неясни следи
за бяг из полето и тъжни мечти.
Има ли сили Вълкът да живее?
Има ли сила кръвта да се спре?
В мърша Вълкът се превръща и гние.
Бавно се вдига, поглежда -
има ли кой да протегне ръце,
има ли кой да прошепне:
-Не падай, не страдай,
недей да лежиш в полето,
където е пълно със змии,
змии отровни и толкова жадни!
Кръвта се съсирва и раната гние
денят си отива, Вълкът не заспива...
© Сол Фаст All rights reserved.
