Вън!
Неземен ли ангел беше,
демон жесток?
Защо дойде и болка причини,
защо дойде, та женските сърца
тъй безмилостно разби?
Отде се взе? Кога дойде?
Живота ми набързо промени,
обърна го и го разби!
А после като дим се изпари!
Аз ли виновна бях?
Нима те прогоних - кажи ми - не знам?
И сбогом дори не каза,
просто стегна куфарите, хукна, замина...
Ей тъй... без дума, без слово...
Но накъде пое?
Нима към друго, бъдещо разбито сърце?
Нима? А забрави ли ме?
Тъй бързо ли ме забрави?
Забрави ли за моментите,
които двама с тебе преживяхме,
за моментите, които си струваха
и ние щастливо живяхме?
Нима и те бяха само сън?
Красива, бляскава, нереална мечта? Нима?
Отговаряй! Питам те! Казвай! Не мълчи! Кажи!
Повече, за бога, не ме мъчи!
Ангел ли беше... демон жесток?
Но ангел би ли ме изобщо наранил,
би ли ми тъй силна болка причинил?
Не! Виновен си ти!
Не! Виновна съм аз!
Че обикнах човек без сърце,
без душа, човек без душевна доброта!
Не те искам, вън!
Гоня те, махай се!
Вън! Забрави ме!
Вън от мечтите, вън от съня,
вън от живота! Вън, нещастнико, вън!
Нима всичко красиво беше лъжа? Нима?
Мечтаех за живот с теб,
сега за живот без теб!
Вън! Махай се!
Не искам за тебе вече нищичко да знам! Вън!
Научих си урока и разбрах,
че изяществото не съществува -
то е само блян, една красива,
нереална, детска мечта!
Добре, доволен ли си сега?
Махай се вече! Махай се! Вън!
Иди си в Ада и дано кракът ти вече
да не стъпва в Рая!
Мен нарани, сърцето ми разби,
с чувствата ми се подигра,
но, за бога, смили се над жените
с крехките сърца, жените с красивите,
бляскави мечти, но с реална болка,
от която после ги боли!
Иди си! Гоним те! Върви си!
Отдавна забравих за теб и поех напред -
и отново се върнах към живота, към света...
Вън! Ти си демон жесток
и Адът е твоя покой!
Вън от мечтите, вън от съня,
вън от живота, ти вече нищо не значиш за мен!
Вън, нещастнико! Вън! Вън!
© Весела Апостолова All rights reserved.
