Догаря бавно залезът зад хълма.
Небето мълчаливо червенее.
Рояк от хора вие се безмълвно
там, дето малко гробище пустее...
Разкъсват тишината ято птици,
за дом по-топъл дълъг път поели.
Две черни перли, скътани в зеници,
ги гледат изпод вежди побелели.
В разплаканата гробищна алея
до стария бор с малката чешмица
угасващият залез бавно тлее
в очите на прегърбена старица...
Една човешка болка се e свила
в душата, от години овдовяла.
Една човешка длан крещи за милост!
Tъй жадна, бледа и изнемощяла...
Минават покрай нея много хора.
Навеждат се, вода за да отпият,
но щом дочуят „Помогнете, моля!” -
те бързат от дланта ù да се скрият...
Посреща равнодушните тълпи,
след всекиго мълви благословия
и с трепет гали дребните монети,
пресмятайки дали за хляб ще има...
Към тъжната старица приближавам.
Изсипвам куп монети във дланта ù.
Усмихвам ù се топло. Отминавам...
Дочувам как и мене благославя.
И в миг се спирам плахо насред път!
Един въпрос в душата ми наднича...
Болезнено оплита се в умът:
„Дали на мен по нещо не прилича?!..”
Дали не съм и аз човек такъв
като тази прегърбена старица,
седящ на своя жизнен кръстопът,
с молба протегнал своята десница?
Дали и аз така седя и чакам
малко Любов сърцето ми да сгрее
в отчаяна молитва към Съдбата,
душата ми дали ще овдовее?
За капка чиста радост зажадняла,
повярвала в миражи възмечтани...
Дали не съм отдавна ослепяла?
Какво ли има в жадните ми длани?...

Павлина Соколова