Въпрос като отговор
Не ме забравяй, моля те... недей.
Единствено това ще те помоля.
Здрачавай се в очите ми. Тъмней...
Със думи лъкатуша до завоя
на твоята двулична тишина,
която ме погубва до прогнилост.
По устните ти бяга мисълта,
подгонваща поредната лъжливост.
Чаршафите - белосани мечти,
изпънати в напрегнато мълчание -
така и не докоснахме, нали...?
Сломени от шептящо колебание.
Поискахме да бъдем, а не бяхме.
Така и не ме пусна във живота си.
Безчувственост до кръвност изковахме.
Занитихме простора... в сетивата си.
Обичаше ме... Колко?... Не разбрах.
Въпросът ми остана като отговор.
Простреля в мен... последния ми страх.
Предадох се сама, като след заговор.
***
Не ме забравяй, моля те... недей.
За мен е непосилна тази липса.
(Кандилна е душата ми. Прелей.)
И всеки спомен - спомен да дописва.
© Кремена Стоева All rights reserved.
