Въпрос на оцеляване
Безчувствена съм
повече от леда,
черното по клоните
вънка обгърнал.
Потъвам бавно.
Трудно вярвам,
че летя.
След първото убийство
крилете ги режат.
(а беше от обич)
Вятърът чака.
Прегризал въжетата,
косите със сиво поръсил.
Проклето мълчание.
Стрелят с глухи куршуми
по птиците,
на ръка разстояние
Искам ръката своя да дам,
да спася нещо повече
от плахата съвест
на страшното “утре”.
Но така и не научих
как с ръце гали се,
зная само как удря се с тях,
как се убива, измъчва.
Тежка е нощта
за онези, които прогледнаха.
Черна тишина
ме е стиснала здраво за гърлото.
Спри!
Аз исках да подам ръка
на мъжа на моста,
привечер.
Но не знам как -
ръце не подавам.
Само продавам
по малко от себе си
още от малка.
Изкорених миналото
със зъби.
Полазих с нокти по гърба
на предателя.
Косите отрязах.
Оголих раните.
Със сол ги поръсих .
Отпих и мъничко от твоята вина -
дано не се сърдиш.
Но не ми прощавай -
от грешници прошка
не искам.
Тя е като капка вода
в чаша препълнена,
като чиста сълза,
в чуждо безочие скрита.
Безчувствена съм.
Студена.
Не съм ти приятел.
Дори и позната не съм.
Ръце не подавам.
С тях само убивам.
Така ме научи света,
така мълчаливо признаваш
и ти -
всичко борба за оцеляване е...
Наздраве!
Изпих вината ти.
Сега си чист,
непорочен, праведен...
......притискам с ръка раната,
черно ми е,
черен е света.
Само ножът в ръката ти свети.
Кръвта още топла се стича по него.
Чувам пукот на остри куршуми -
днеска избиват децата...
А ти се смееш
по навик:
“въпрос на оцеляване”.....
Светът е пепел и мрак.
Светът черен хумор е
горчиво изплезил език
срещу своя приятел.
© Киара All rights reserved.
