Със стоманени клещи, върховете държат сиви облаци
и прилича небето на опушен, зловещ похлупак.
Зрее мрачно суров ураган. Висините отровени
с гръмотевичен тътен крещят, че ранени са пак.
Върховете държат – безкомпромисни, твърди пазители
(не случайно сравняват ги с воля и сила, и дух).
Щом високо стоиш, нямаш право да сипеш сълзливите
или гневни моменти от препълнен душевен търбух.
Много лесно било би, да излееш дъжда над невинните,
да стовариш стихията страшна над ниска глава,
но така слизаш пак на нивото предишно, равнинното
и започваш отново да търсиш свой път към върха. ...