По пътя вървеше човечец брадясал,
със скъсана дрешка, с бастунче в ръка,
понесъл на плещи, от труд уморени,
нелеката своя житейска съдба.
Вървеше човекът със свойта неволя,
но сила излъчваха тъжни очи,
торбичката пълна със хлебец и воля
и малка кутийка със стари мечти.
Поседна в почивка край малка чешмичка
и поглед отправи в небесната шир.
Въздъхна човекът и тихо притихна,
отлитна душата в блаженство и мир.
© Христо Костов All rights reserved.
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
