Върви, душа...
ВЪРВИ, ДУША...
В прозореца космата нощ наднича
и драска по стъклото, хапе прага;
небето с ноемврийско безразличие
над мръзнещите керемиди ляга.
Неспиращ монотонен дъжд препира
в нощта на калното поле зеблото,
невидим вятър с тънки пръсти свири
една немлъкваща протяжна нота.
И немислима пустота се сцежда
по кривите студени мъртви клони –
оловна, сива, глуха безнадеждност
и няма безответност на икона.
Часовникът ме гледа през мъглата
като зеница светеща, голяма –
такива часове на циферблата
не са белязани. Изобщо няма
– ни час на бухала, ни час на ножа,
ни оня неизбежен час на риска...
Долавям с всеки нерв, усещам с кожата –
след тях е моят час. И той е близко!
След тях е... И какво?
Мълчат стрелките,
застинали на невъзможна дата.
Готова да изскочи от гърдите,
с юмруци бие по кръвта душата.
Върви, душа, върви където искаш,
търси в мъглата своята вселена.
В часа на риска не поемам риска
да тръгна с теб в такава нощ студена.
Върви, не мога да те следвам вечно,
не искам да съм скитник в нощ такава,
да диря път към онова далечно,
което никога не приближава.
Върви, аз ще съм тук, ще чакам в мрака!
Върви и запомни – ще бъда в къщи;
нали все някой трябва да те чака,
когато утре – блудна – се завръщаш...
Върви, душа! Космата нощ лудее
и драска по стъклото, хапе прага.
На добър час, душа, ти не старееш!
Но старостта отива да си ляга...
© Валентин Чернев All rights reserved.
