Върви, душа...
ВЪРВИ, ДУША...
В прозореца космата нощ наднича
и драска по стъклото, хапе прага;
небето с ноемврийско безразличие
над мръзнещите керемиди ляга.
Неспиращ монотонен дъжд препира
в нощта на калното поле зеблото,
невидим вятър с тънки пръсти свири
една немлъкваща протяжна нота.
И немислима пустота се сцежда
по кривите студени мъртви клони –
оловна, сива, глуха безнадеждност
и няма безответност на икона.
Часовникът ме гледа през мъглата
като зеница светеща, голяма –
такива часове на циферблата
не са белязани. Изобщо няма
– ни час на бухала, ни час на ножа,
ни оня неизбежен час на риска...
Долавям с всеки нерв, усещам с кожата –
след тях е моят час. И той е близко!
След тях е... И какво?
Мълчат стрелките,
застинали на невъзможна дата.
Готова да изскочи от гърдите,
с юмруци бие по кръвта душата.
Върви, душа, върви където искаш,
търси в мъглата своята вселена.
В часа на риска не поемам риска
да тръгна с теб в такава нощ студена.
Върви, не мога да те следвам вечно,
не искам да съм скитник в нощ такава,
да диря път към онова далечно,
което никога не приближава.
Върви, аз ще съм тук, ще чакам в мрака!
Върви и запомни – ще бъда в къщи;
нали все някой трябва да те чака,
когато утре – блудна – се завръщаш...
Върви, душа! Космата нощ лудее
и драска по стъклото, хапе прага.
На добър час, душа, ти не старееш!
Но старостта отива да си ляга...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Чернев Всички права запазени
