Вървях
Устремен вървях по есенните пътеки,
потрупани с мокри умиращи листа,
вървях без чувства, отдавна ми отнети
от ръцете ожесточени на любовта.
Вървях в утрини дъждовно мъгливи,
поглеждах към обвитите в студ гори,
пълнех очите със сълзи боязливи-
от величествените огнени зори.
Ти липсваше и те търсех, сред мъглите
поисках да видя усмивката ти за миг,
надежда да изгрее светла след сълзите,
да почувствам топлината на нежния лик.
Вървях с мислите си по тебе болни,
по разяжданите брегове от тъга-
красивият спомен за лика ти отрони,
най-болезненото страдание на света...
