Във вените ми бясно течеш
Не знам откъде да започна. А имам да кажа толкова много...
Сега как ми липсва изражението ти строго.
Как се усмихваш, как ме гледаше дяволито...
Беше буйна като река, излязла от свойто корито.
Не е изминал и ден, без за теб да се сетя.
Откакто те няма, не грея. Само си светя.
Въртя се в мислите си и не зная с мен какво става.
Като от торнадо отнесен... В тази вихрушка не ми се остава..
Че ти, а не аз. За това най ме е яд.
И даже в Рая живея своя си Ад...
Като лебедите - единият като загине и другият умира.
Покой душата на лебеда така и не намира...
Изминаха над 4 години от катастрофата.
Насълзи се като че ли и строфата.
На всичкото отгоре - Февруари, двайс'девети.
Само красивите ни спомени не ми бяха отнети.
Почувствах се ограбен. Смачкан. Разбит.
Такъв съм си - директен. Не мога да съм прикрит.
Като блъскан в скали и изхвърлен на брега в несвяст.
Като сечен с брадви зелен бряст.
Виждайки как се разкъсвам, близките ми пред мен плакаха.
Да бъда най-после щастлив - това от години го чакаха.
Пак обичах. Пак правех любов. Пак имаше искри като от кремък.
Но някак си всичко придоби сивкав оттенък...
Ярост, примесена с болка неудържима.
На усмивките си наруших рязко режима.
Смял съм се, когато не ми е било до смях.
Не съм този, който някога бях.
За празник, за семейни снимки - поза.
Заради роднините: изкуствена радост. Поредната доза.
Отдалечен и ерозирал висок хребет.
Вече знаеш историята за самотния лебед...
И все се питам - какво толкова направих?
Продължих напред. Но така и не забравих.
И внуци да имам, да ги прегръщам стар и побелял,
не ще забравя как с цялото си същество за тебе съм копнял!
Времето лекувало. При мен това не е валидно.
До последен дъх ще горя за всичко, дето ми е свидно.
Хората около мен от тъгата поне ще опазя,
заради тях ще се усмихвам, дори от болка да лазя.
Лейди Ди... наричайки те така, сякаш Съдбата провокирах.
С принцеса Даяна неволно прилики откривах.
Съдбата... Тя има странно чувство за ирония.
Ласките ми в шамар превърна. Агония!
Същата като Лейди Ди - пленяваща и харизматична.
Същият край като в парижката вечер трагична.
Чувам още гласа ти, виждам как идваш отвън.
Протягам ръка да те докосна и разбирам... че било сън...
Боли. На раздробени парчета се пръскам разцепен като от гръм -
Теб вече те няма навън.
Няма те. Не пишеш, не се обаждаш вече.
Завинаги в сърцето ми! Колкото и да си далече.
Каквито и победи да постигам, ще ги приемам като поражение.
На едно място закован, а уж постоянно в движение.
Крадена любов. Не по правилата. Забранена.
Бяла непокорна птица в дълбините на морето потопена.
Премрежен поглед, солени капки от очите ми извират.
Безвкусни са след теб всички устни, които до мойте се допират.
Половината от мен заедно с тебе си отиде.
Липсваш ми ужасно много, Диде!
© Чингапук All rights reserved.
