Във въздишката ми
Не можем да спасим
умиращия лъч,
червените мъгли.
Сърцето спомени брои
ала забрава
не обещава.
Не можем да спасим
подредените коси
на времето
от вятъра немирен.
Колко много болка
съм успяла
да надживея
и над бездните
мостове съм строила
безплътна и смела.
Колко много болка
има в мене,
преглътната
със вино жадно,
колко време
пясъчно
успях да събера
и замък даже
да си построя.
Не боли.
Празно е,
и е тихо.
Празна съм.
Притихнала...
Къде е оня сладък
вишнев смях?!
Боляло ме е.
Отучих се да ме боли,
ала страхувам се,
че се научих
на безчувствие.
Сега е друго време.
Епохи ме делят
от спомена, стаен
в изморената ми гръд.
Епохи ни делят.
Сега е друго време.
Ала сиви привидения
препречиха пътя ми.
По-скоро илюзии,
отколкото
истински призраци.
Не ме боли.
Боляло е,
ала е празно
и не мога да спася
червената мъгла
в края на деня.
© Кали Пламенова All rights reserved.
