Във ъгъла на моето разпятие
Тук.
В ъгъла на моето разпятие
сърцето ми
примираше от обич.
А вятърът
събирал е в обития
това, което с устни не напивах.
Тук спираше душата ми,
за да събира
разпръснатите светове - обичност.
Съзведия сънуваше,
а с плахост
в предчувстие
за есенност помръкна.
Листата
са повехнали от чакане.
Ни пролет,
нито лято в тях живя.
И мойта жажда,
неутихнала, в салкъма
като сбогуване
увехна и рида...
И, като къшей хляб
за гладния,
ръката ми
протегната увисна.
Ненужна беше
любовта ми свята.
На тъмнината,
тя не бе потребна.
Тук, в топлото
на две ръце.
Една душа очаквах
да ме срещне,
но тя, изгубена,
от мен краде
сълзи,
които няма да преглътне.
И мойта светлина,
в очи от грях,
ще бъде
като ручей във пустиня.
Любов,
която като в сън живях,
ще си отиде,
като просякиня...
© Евгения Тодорова All rights reserved.
