Взрив
Не узря в мен и късче от лятото,
дето миналата зима обещах си.
А мечтаех си да бъда малък бог
и с вятъра да милвам всички майчински...
Така и не пораснах до тавана.
А небето, все тъй шири се над мен.
Не можах да те пусна по-рано,
не можах...
а така и не стигнах до теб.
Може би се разлях твърде бързо
в ръцете на тоя живот.
Може би трябва лятото друго,
за да видя във себе си бог.
Аз изчаках...
и слезе усмихната
Луната в наметало тишина.
Окачих си на нея усмивката,
която ме превърна във жена...
И взриви се (като бомба) тишината
с моите залязващи усмивки.
Не остана вече в мен дори и атом
топъл или мил, или пък вишнев...
© Цвет All rights reserved.
