Сама съм, както винаги
ще бъда и била съм си така.
В мен има само безразличие,
дразня се, но свикнах с това.

Не ме учудват ни лъжите, думите,
които ти изричаш – добре звучат.
Но за ушите на глупава наивница,
а аз не съм, защото не живея в твоя свят.

Любов и обич? Вечна при това?
Разсмиваш ме, нима си вярваш?
И смешно, но и също тъжно е,
къде се стигна с “нашата съдба”?

Аз винаги съм знаела, че не обичаш ме,
че си играеш познатата игра,
но защо трябваха думите, заблудите,
че всичко, което си изпитвал не било лъжа?

Но нищо, аз съм човек без визия,
нямам я, но нямам и сърце.
Живея в дълбоката сянка
и то с напълно невидимо лице.

И мислех, че може би обичам те,
дори и да отричах напълно това.
Но не, не съм те истински обичала,
а ти говореше за обич, каква лъжа!

И знам, че ти искаш ме,
но не мен, а моята “съдба”.
Вземи я, ужасно скучна е,
но няма да ти дам лудостта.

Аз тъна в сивото безличие
на една пропаднала душа.
И може би дълбоко някъде боли ме,
но не ме интересува това.

Дали съм аз или не съм?
Изпитвам безразличие,
за мен лъжите са носталгия,
а раздялата – край на стара игра.

Лицето ми е тъмно, мрачно
като на всички – другите,
душата ми не е в реалността,
а ти продължаваш да ме лъжеш!

Говориш за обич, не вярвам в това,
ти нямаш чувства – имаш цел една
и готов си да гониш я – новата стара игра.
Чудя се докога ще продължава това?

Сама съм, вечно сама съм била.
Болеше много, но свикнах с това,
дотолкова, че сега ми е безразлично
дори дали ще живея, дали ще умра.

20.09`04