Ябълката...
Ябълката умря през пролетта.
Удряха с брадва
и чудно -
от раната не падаха спомени.
Тя беше жива.
Все ми показваше "правия път"-
към слънцето.
Но корените бяха здраво във земята,
не можеше да бъде с мен.
Аз тръгвах в нощите към нея
с тъгата си.
И знаех, че е там.
И е добра.
Когато безобична съм била,
си късах есенно листо
и в малкото му слънце бе събрана
най-нежната любов -
безкористна и непонятна.
Тя каза, че такава трябва да е любовта.
Тя каза - простите неща са радостта,
- едно небе над теб
- да бъдеш скъп на някого
и винаги прегръдките да са от обич.
Едно да липсва - и животът е пустиня.
Тя беше само ябълка,
не беше къща,
но в нея можех да се приютя...
© Маргарита Василева All rights reserved.
