Като рентгенов лъч
този спомен минава през мене:
ослепявах... Но виждах очите си
по снагата ти залепени...
А ти
стъпяше,
стъпяше,
стъпяше -
живителен къшей.
И с момчешко безсилие,
гладен лягах си в пустата къща.
Днес отново ме спря -
но с тъгата в ъглите на устните.
С нея ще си живеем -
черна сянка на нощи пропуснати.
Все така ще си бъде -
няма никога да сме се любили.
Може би затова този спомен е толкова хубав?!...
© Александър Белчев All rights reserved.