Юрган за бездомния
Когато си сам и до пришки тежат
сто чужди неволи в торбата ти,
трошици ръсѝ по незнайния път —
ще свият света до вратата ми.
Когато заседне в гърдите ти лед
от стари тъги неизплакани,
кибритена клечица обич в куплет
ще драснем с Нощта и ще чакаме.
Когато по стъпките стари е скреж
и все не прилягат на връщане,
водѝ се по онзи забравен стремеж:
до писване да се прегръщаме.
Когато, заложил съня на белот,
изгубиш се в тиха инсомния,
аз пазя ти кръпки от минал живот.
С тях шия юрган за бездомния.
Когато откриеш, че всяко море
замръзне ли, става за тичане,
сетѝ се как прагът ми значи тире —
не точка. И следва обичане.
© Пепа Петрунова All rights reserved.
Благодаря ви!