За челото и ритниците
Ритниците отзад ги помня всички.
Дузина бяха, толкова поне!
И раните зарастваха самички,
корички ронех от одрани колене.
Изправях се, изтупвах се и пак,
поемах аз по моите пътеки.
Желаех, давах, можех, знаех как
и вземах аз решения нелеки.
Ритници подли, само помислете!
С воля можеш да ги изтърпиш.
Но злобните ритници, запомнете!
След тях не падаш, а летиш!
Платих поуките си с рани и сълзи.
Аз знам, съдбата рядко даром дава.
Не се предавах, само слабият пълзи.
Съдбата често мисли, че е права.
Когато минал си с изправено чело,
когато станал си и си дори политнал.
Помни, съдбата е Виенско колело!
С иронията вече си привикнал.
Съдбата – шарено, ръждиво колело.
Ритниците, там често са отдолу.
Отгоре падането става по чело.
Това, изпитано, е истината… гола!
© Люси Атанасова All rights reserved.
The work is a contestant:
