Ти молеше с очи дълбоки
да не тръгна
и в тях удави хиляди слънца,
но аз си тръгнах
без да се обърна –
дори да исках,
нямах сили за това.
Ръката ми остана тъй
студена,
студен остана и пламъкът
в нощта.
Отдавна нямаше сърце
във мене,
не виждаш ли,
че то е в твоята ръка?
И ако само миг
до теб се приближа,
не ще поискам никога
да тръгна,
затова сега сбогувам се
в нощта,
за да мога някога
да се завърна.
© Сияна Георгиева All rights reserved.
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
