За да си спомня, затварям очи
Още си спомням нашата къща,
малка градинка, с много цветя,
споменът скъп още ме връщапод ореха стар с големи листа.
Още си спомням моята люлка,
с която си мислех, че просто летя,
все по-високо, като светулка,
бях най-безстрашна от всички деца.
Бях тъй щастлива с близките хора,
имах и моите пъстри цветя,
имах летящата люлка на двора,
с която от горе гледах света.
Отдавна я няма нашата къща,
няма я люлката, ореха стар,
сграда бетонна тях ги погълна,
глътна ги сякаш безмилостен звяр!
От този спомен сърцето забързва,
за свидното място много боли,
детството мое с него се свързва,
за да го видя, затварям очи!
© Евгения Георгиева All rights reserved.