За да я целуне
Короната от утрешните сълзи се разпадна,
от кошници надничат пак цветя,
те гледаха безстрастно, някак хладно,
нали тук влиза само, само тя,
която разцъфтява като диво цвете
с полепнала по бузите роса,
с едва-едва достигнала до над коленете
от снопчета разплетена коса.
Тя бавно-бавно мълком се оглежда
и погледът й плъзва настрани,
щом бавни стъпки някак я повеждат
към старите отколешни вини,
когато плачеше от никой изоставена,
съдбата отредила е така,
на място тъмно, хладно, неподправено,
без огън неподклаждан от ръка...
Но утрешните сълзи днес ги няма,
косите й блестяха все така
и думите достигнали до нея: „Само
към мене протегни ръка“…
© Димитър Станчев All rights reserved.
