За думите... да поговорим
Полетяха по стръмното думите,
в смут и с толкова тъжни лица,
после гладни нахълтаха хуните,
тъжен край за тъй близки сърца.
Буренясах след първото вричане.
Първо казах, че второто... май,
ще се сбъдне във друго обичане,
в друг живот или в другия край?
Тъмно сини в системите дишаме
и за жалост, безгласно крещим,
как след егото влюбени тичаме,
тях, усмивките в мрежи ловим?
Е добре, аз признавам, не мога,
да приличам - на мъртво море
и да скривам под своята тога,
в миг душата на малко момче!
Днес назаем не давам надежди,
ти сама - ще си вдигнеш небе,
но трошица от бивши копнежи,
бих ти дал, срещу вяра - поне.
Ти все още смущаваш съня ми,
но макар, че там често вали,
само нещичко, моля, кажи ми,
този път ще е... с думи. Нали?
И дали ще ожънем пшеницата?
Аз го искам! Знам! Ти? Ако не,
си оставам врабче, а на жицата,
ще са, може би други, но две...
© Ангел Колев All rights reserved.
