За Гео Милев
Ехти последният сигнал
и всичко се разпада.
Дали защото един човек загина,
всичко пропада.
В пушека сив и лютив
се крие мрачната сянка
на живот един, на човек
с вяра и с дух несломим.
Но светът го бе обезобразил
по начин суров и жесток,
без очи, без лице.
Само ум и памет.
Но къде отива той и защо?
Дали на смърт,
или здраво бесило?
Да!
Той там ще умре,
но духът висок ще остане
нетленен и жив във нашите сърца
и ще топли навеки света.
Но, не!
Той отива в борбата човешка,
да прави, да твори и мисли
без грешка,
да гради свят и простор широк
и подреден... Мечти!...
Сега той е смъртно ранен
и ридае.
Ридае за своя незавършен рефрен,
който да пее.
Песента я няма...
Каква ли рана голяма
я скърши на две,
както куршум покосява невинно сърце...
Ехти последният сигнал...
Сигнал на зов, сигнал
за помощ от железния обков,
или молба. Молба за него,
молба за мен, за теб за Вас... или...
О... Куршум!... Един миг... Тряс!...
Бе глух и тих последният удар.
Сякаш бе отсечен вековен върхар,
падна той, нашият другар
във локва от сълзи, кръв и роса!
Смъртта бе отрязала със свойта коса
един исполин...
Със воля и плам, със дух несломим...
Ехти последният сигнал...
И сякаш всичко някак притихна.
Душа се стаи, всичко замря.
Чувахме само гласа на командира.
- Наляво, кръгом и напред...
Хора без всякакъв ред
се блъскаха, бягаха, викаха.
Деца и жени боси окаяни тичаха.
И сякаш нищо не бе станало на площада.
Нямаше никой паднал от куршум...
Но не за чест и слава,
а за велика идея една -
да бъде свободен света!
Ехти последният сигнал...
© Христо Стоянов All rights reserved.
