За мен си...
Сега си непокорна болка,
от спомена при мен дошла,
дете обикнало ме толкова,
че в миг разсея сивата мъгла.
И спрях сред топлите ти устни -
с дъха на пролетния цвят,
тъй кадифено меки, вкусни.
Със тях аз станах най-богат.
Събрах предишните си спомени
и ги захвърлих във вързоп
за някой преминаващ скитник,
поискал моя стар живот.
Останах в тази нова ера -
създадена от мен и теб.
Светът превърна се в химера
и сякаш мълком ни прокле.
Но щастието да сме двама,
насред вселена вечно зла,
си струва всичко да забравим
прегърнати в една сълза.
© Младен Мисана All rights reserved.
