За моята България
Ти никога не си била на завет
и все си духана от ветрове...
Душманите за миг не те оставят
и все те ръфат, като зверове...
Ти си земя, любимката на Бога,
земя от благодат и светлина.
С богатствата, изсипани от Рога,
ти би била витрина на света.
О, ти цъфтиш в ливади и полета...
Ти си земя за всички семена!
Красива си с дъгите и небето,
примамвала си много племена...
Макар и надарена от Небето,
едва стоиш, на своите крака.
Народът ти живее, най-проклето,
каква е тая никаква съдба?!
Аз знам, че имаш хора завистливи...
В това аз виждам твоята беда!
От там и багрите ти стават сиви,
и твойто жалко име във света!
Тук всеки иска да ни ръководи,
и всеки да е - пъпът на света.
А пък това до никъде не води...
Забиваме си ножа във гърба!
С това си обяснявам нашто робство!
Та ние безнадеждно се делим...
Трепериме за своето удобство
и затова по рачешки вървим!
На думата си никак не държиме...
По криви пътища дори вървим.
И не зачитаме ни чест, ни име...
И твърдо на ината си стоим!
От дребно българските ни раздори
са идвали бедите ни до днес.
Кога таз страница ще си затворим
и по-натам ще заживеем с чест?!
Не са ни нужни съдбоносни грешки!
Бедите ни са идвали от там...
Ний просто не общуваме човешки
и от това все ставаме за срам!
А иначе ний сме способни хора
и даваме на другите акъл...
И все прескачаме на другите във двора,
защото нравът ни е зъл!
Но имаме и нещо благородно!
Не сме съвсем негодни подлеци.
Минаваме през трудности свободно,
и някои ни смятат за творци!
Народът ни и нашата родина
от нас самите се покриват с кал...
От този зъл етап дали ще минем
и ще дочакаме по-хубав хал!
Така че винаги стоим на кръстопътя!
И чакаме да влезнем във света!
Но като агнето водата мътим
пред глутницата вълча на света...
17.08.2012 г. Драгойново
© Христо Славов All rights reserved.
