За мравките, за вятъра и за други потайни неща... (Вдъхновено от Магрит)
Отидох на терасата,
за да подготвя мисълта си
за Рене Магрит.
По-точно - щях да гледам филм за неговата биография.
Запалих си цигара,
опънах си краката от фотьойла
и се вгледах в неслучайно-перестите облаци -
крилата на небето.
После сведох погледа си долу -
по циментовия под със натрошената мозайка
в черно-бяло.
Най-естественият под в България,
по който
много, много мравки
пъплеха като свободни електрони
във типично-мравешките си посоки -
невъзможни за предсказване
(забелязала съм, че преди да завали,
започва да прилича на водата
общността им,
после се присещам
колко още има във водата).
Пролетният вятър се шегува със очите ми,
непряко.
Казва:
"Зимата не си е тръгнала,
не се успокоявай!"
А цъфналите джанки с удоволствие му предоставят
цветовете си - за предпоставката.
Знае, че не може да ме метне,
но не е това целта му
... смея се!
Когато вятърът реши да се покаже -
винаги го прави тайно -
във прикритието на това, което му съдейства.
Господин Магрит го е "видял" в звънчетата,
а аз чрез джанките
и техните цветчета.
Вятърът обича да нашепва,
точно както ти нашепва ангелът -
посланник.
Неслучайно облаците над главата ми
са перести...
Чудя се, дали по пода му
във Франция
(преди 90 години)
са се разхождали по същия
енигматичен начин -
мравките...
И вятърът се смее.
© Северина Даниелова All rights reserved.
послания, а просто се опитвам да общувам - на общо основание, в сфери на доброто изкуство или застъпващи се с с него.
