За обувките и хората
Ако можеха да говорят обувките...
Как ли смогват? Едвам ли търпят?
Ето, грозни са вече, изтъркани
от вървене по черния път.
Бяха някога нови. И лачени!
А сега са почти без подметка.
Колко тичане, спъване, влачене
са видели... Не търсеха сметка.
Колко пъти, деня си изплакала,
съм ги хвърляла с яд на земята!
А те (да тръгна отново са чакали)
все стояха отпред, до вратата.
А пък теб колко пъти замерях те...
(Боже, адски дивашко звучи!)
И ги губех. Последно намерих ги
по отделно, пред чужди врати.
Но ме слушат. Не са ме оставяли
в безизходица. Даже във дъжд.
Ще се скъсат обаче все някога.
Та животът един е. И същ.
За обувките мисля, за хората...
И потропвам припряно със токове.
Аз съм просто изгубена Дороти.
Търся щастие. Колкото, толкова.
© Пепа Петрунова All rights reserved.
