За палтото и светлината
Като вехто, избеляло палто,
до сиво се притвориха дните ни.
Не усетихме как, кога и защо
облада тъмнината душите.
А сред думите – кални порои,
отдалеч, като кърпа белеят
силуетите на светлите хора…
Не бършете ръцете си в нея!
Те са истински хора – звезди,
избрали Земята, вместо простора.
Те са рядкост, на сто са един.
Човеци от рядка порода!
Тъгата лекуват от мен и от теб.
Чадър над главата са, когато вали.
Дар е да бъдеш такъв човек.
Моля те, Боже, светлина ми дари!
Всеки сам е един Диноген,
и в себе си носи запалена факла.
Разпалвам доброто, тлеещо в мен,
преоткривам на света добротата.
Захвърлих избелялото, вехто палто
и в цветно допълваме дните ни.
Аз съм му копчето – къс от стъкло,
ти – светлината, с която блести.
© Даниела Виткова All rights reserved.
