За последно
Край мене пак порасна тишината
с един глас по-малко. И ме прегърна
горчивата тъга на празнотата,
защото мама към небето тръгна.
Остана ми вината за несправяне.
(Но Бог ми е свидетел, че опитах)
Уви, най-трудно е да кърпиш здраве
когато в мрежите си времето заплита
добрите намерения на грешници
със на светците сбърканите планове.
(Най-лошите ни пътища са лесните)
„По тях не тръгвай!”- казваше ми мама.
Но ми прощаваше за кривите пътеки,
че кривините с обич се изправят.
Ще ми простиш ли, мамо? За последно…
И с прошката ти сняг по мен ще пада…
© Дочка Василева All rights reserved.
