За прошка не крещях
За прошка не крещях, не молих
и не се надявах.
За нея рядко си мечтая.
Но чудно беше - може би я
заслужавах.
А може би без прошка идва краят.
За прошката... за нея питах.
Дали живее още в нечий светъл ум?
И някога без нея свиквах...
Достатъчното беше само шум.
Крещейки да погубя нечий ум -
повярвах.
Повярвах, че съм луда... за отвързване.
Не смятах.
Не молих.
Не исках.
Но чувствах.
Само полъх от парфюм.
Така забравен.
И така пречистващ.
Но нямах вече шум.
Останах празна.
Във стаята стоеше само моят ум.
И само той ме забеляза.
И само той ме заразпитва.
За прошката, за хората, за мислите.
И само той ме тъй ориса.
Да ги описвам аз . . . на листове . . .
и не се надявах.
За нея рядко си мечтая.
Но чудно беше - може би я
заслужавах.
А може би без прошка идва краят.
За прошката... за нея питах.
Дали живее още в нечий светъл ум?
И някога без нея свиквах...
Достатъчното беше само шум.
Крещейки да погубя нечий ум -
повярвах.
Повярвах, че съм луда... за отвързване.
Не смятах.
Не молих.
Не исках.
Но чувствах.
Само полъх от парфюм.
Така забравен.
И така пречистващ.
Но нямах вече шум.
Останах празна.
Във стаята стоеше само моят ум.
И само той ме забеляза.
И само той ме заразпитва.
За прошката, за хората, за мислите.
И само той ме тъй ориса.
Да ги описвам аз . . . на листове . . .
© Николинка Асенова All rights reserved.
