За Старата любов...
За Старата любов...
На всички жени, които съм обичал и
са ме обичали- с Любов!...
Аз
В матрицата на Времето безкрайно,
къде остава Старата любов?...
Тя може ли да навести случайно
понякога и „новия” живот?...
Каквото и да кажа ще е грешно,
не може нищо да се предрече,
макар да се твърди, и то успешно,
че текло ли е, пак ще си тече....
... Но чувството за хумор на Съдбата
е много странно някога, нали
и често не разбираме „шегата”,
но затова пък- винаги боли!...
Илюзиите нямат недостатъци,
освен че са лъжливи до една
и блъскат ни с опасните остатъци
от своята взривила се звезда...
... О Старата любов: една раздяла,
понякога и необмислен ход,
макар и „стара”, но не устаряла
със нас е като сянка цял Живот!...
И идва тя в безсънните ни нощи,
промъква се във всяка самота,
обаче със нетленните си мощи
не може да взриви сега плътта...
И в улички, в забравени градчета
издебва ни с внезапна яснота
за нещо незаслужено отнето-
и от това по-тъжна става тя...
А някога напълно чудодейно
от някъде изкача сам-сама,
или пък друг път, все тъй ненадейно,
я срещаме в запазени писма...
От албуми със снимки избелели
наднича с незабравени черти
и с вещи невъзможно оцелели
тя антикварни спомени реди...
А в спомените все е по-красива
отколкото „тогава” и ей на,
че даже и изглежда по-щастлива
във нереалната си същина!...
Но тя си е каквато и „тогава”:
и не по-лоша, не и по-добра,
нали историята тъй остава
каквато е, за вечни времена!...
Със чувства разпиляни безпризорно
в желание да „уловим мига”,
в живота се променяме (безспорно!),
но Старата любов е все така
прекрасна в пожълтелите тетрадки
със първите наивни стихове
и в първите докосвания кратки,
и в първите любовни страхове...
... Тя като кимване на Боговете
обожествява нашият Живот
и шеметно върви през вековете,
и е безсмъртна: Старата любов!...
Коста Качев,
26.08.2013.
© Коста Качев All rights reserved.
