За страховете
Навярно подранили са разделите,
които до бездомност ме ограбват.
Съдбата се е влюбила във смелите,
а аз със страховете си боравя.
Понякога в петите им се кланям,
а друг път не обръщам втора буза.
Тя мойта смелост е от ден до пладне
и често е до костите охлузена.
Навярно съм с объркана природа
останала с едно ненужно тяло
и корени изгнили, ала родни,
и чувства, пред което съм се спряла.
Не мога да се събера в живота,
живота също трудно го побирам.
Навярно се завърта колелото,
когато аз се мъча да го спирам.
Навярно всеки изгрев подранил е,
пред който аз не искам да застана,
защото нямам шанс и нямам сили
да излекувам вчерашните рани.
Римувам неритмичните си чувства
бушуващи по всичките ми вени.
Говоря на сърцето си. Не чува.
Не знае за обратното броене.
Не знае, че тежи ми като камък
не знае, че съм слаба. Твърде много.
От пепел как да се превърна в пламък,
когато се страхувам да съм огън?
© Деница Гарелова All rights reserved.
