За съдниците
дните
отмират
умират
замират
в розови букли
без панделки
забързани нейде из тоя живот
в чийз кейк на едро
поръсен с двуколки
от псевдо сноби
от пагубен смях
безсъдбовен
неистинен грях
се губи началото
в смисъла
на живия филм
осмолинието
е твърде заето
от пухкави роли
но и от плач
над чуждите гробища
без мисъл
и звук
отчуждават се хората
съмнително
на края на злобата
на прашния ръб
на страха си
несигурен
това е животът
поемат си ролята
лицемерно облечена
в скръб
© Геновева Христова All rights reserved.
