За тайните
Заключих в сърцето си мъничка тайна -
така, да я пазя от лоши очи.
Тя беше тъй крехка, прозрачно-нехайна,
беззъба, безвредна, безгласна почти.
Минаваха дните, а тайната спеше
с невинния сън на невръстно дете.
И само от време на време шептеше,
че моя ще бъде години наред.
Повярвах ù. Даже почти я забравих.
Но малката тайна порасна и виж
как моят подслон изведнъж отесня ù -
затърси ключалки, затърси врати.
Гласът ù набъбна в ушите ми сякаш
затворила бях вътре цял водопад.
Не искаше мен за единствен слушател,
а търсеше публика – целия свят.
И вече не смея очи да повдигна.
Погледна ли някого – тя е навън.
Дори не си прави труда да намига -
направо изскача със трясък и гръм.
Приятели, даже познати далечни,
набързо ми лепнаха нов етикет:
не съм вече мило, засмяно човече,
а най-ненадежден, потаен субект.
Сменихме местата си с моята тайна -
затворникът аз съм, а тя е навън.
Дали не сте чули и вие случайно
гласа ù? Или е било само сън…
© Рая All rights reserved.
