През сърцето ти преплувах, за да дойда

и да донеса при теб деня.

През своето сърце преплувах после,

за да кажа „твоя съм”

и да заключа в мен нощта.

Дъга си нарисувах, за да мога

във шепи да ти нося цветове,

когато в сивото потъва твоя полет

и слънцето отнасят ветрове.

Измислих си лицето на богиня,

за да ти дам властта на богове,

забравих се без дом, съдба и име

и се оставих в твоите ръце...

......                ......

Дали е грешка в картата на мрака

или е заслепена светлината,

щом толкова души се чакат някъде,

а все не се откриват във мъглата...

Дали по пътя си самотно устремени

към щастието в златното ковчеже

те, тичайки към светлината, заслепени са

и бягат всъщност от самите себе си...

Дали във опита да си докажат,

че постоянството е тяхната стихия,

не се обричат и не се наказват

чрез отказа си да обичат...

Дали във хаоса, промъкнал се в душите,

останало е място за пречистване,

където да принадлежат и да са ничии

и да се учат на себе-обичане...

Дали за всеки любовта е позволена

или е само за избраници, които

нямайки какво да губят, стават себе си

и виждат ясно любовта в мъглите...

......              ......

Преплувах през тъгата, за да дойда

и  да открия в тебе радостта.

През болката промъкнах се да мога

да споделя със тебе сладостта.

Преминах през измами и разбрах,

че истината се усеща със сърцето.

В мъглата те видях и те познах

и пак довяха слънце ветровете.