... И тя остана там сама,
споделяща с нощната тъмнина.
Мислите ù бяха луди,
пълни със заблуди,
със сълзи, със мъка...
Няма кой да ù подаде приятелска ръка.
Тя е съвсем сама
и потъва малко по малко в забрава.

Затваря очи и вижда... Смъртта,
но някак си е по-различна
от това, което си е представяла някога.
Смъртта... тя не е зла,
а дори по-красива от пълната луна.

Принцесата се опитва да се усмихне,
опитва да я стигне...
Гласът ù се разнася сред росата:
„Ти не си до мене
и душата ми стене.
Не чуваш ли виковете ми...
О, моля те, помогни ми!''

В този миг тя достигна я...
Достигна Смъртта...
За секунди падна на земята
и сълзите ù обсипаха тревата...