За вечно тъжната луна
Под звуците на плачещи тополи,
изгарящо във самота,
Небето пак очакваше онази -
вечно тъжната Луна.
А сенките покриваха земята,
която плаче във нощта.
Мъгла обгърна с нова нежност мрака.
Към себе си го прикова.
Там някъде се чуваше и вятър,
от болка страшно подивял.
Спокойствието се разби със трясък,
светът остана онемял.
Показа се в отблясъци онази,
все тъй красивата Луна.
А езерото - капки от елмази,
отразяваше една сълза.
© Преследваща северния вятър All rights reserved.
