... за всеки спомен- снимка
Слънчицето ми, с огромната си усмивка,
с лепнатата, геройски, беля на коляното,
лека – полека порасна и милва с лъчите си
нечие момино (че защо му е вече майчино!?) рамо.
Свиква се: с Тъмното; с Топлината, дето идва
от хорската щедрост; с хладната Тишина;
с леденото Презрение. Бреговете оставят
да плува в Реката на Времето Същността,
а без нея, Животът би бил гаден и сложен.