За зимата и принцесите...
Ти в мислите се рееш на високо,
а всъщност оцеляваш на балкон,
на първия етаж си, а пък блокът
и нощем не прилича на файтон,
та камо ли - на златната каляска,
при все, че вън долавям кочияш,
с на капрата до него Пепеляшки,
в луд трепет за Дванадесети час,
но ти и недоглеждаш и не чуваш
и скриваш там, под бяла пелена̀,
(подаръчето зимно от вежливост)
с най-трудните въпроси и смеха,
Хлапакът вътре в себе си, игрите,
в страх, повикът за съмване дори,
тях, чувствата, които си изпитвал,
в отдавнашно май, някакво преди.
Но може би, щом тихичко запеят,
в хор, пролетно, любимите щурци
и зърнеш плах, че всичко зеленее,
ти искрено се влюбиш в този миг...
Тогава би повярвал на принцеса,
която си мечтал всред някой стих
и в синьото на свода ни небесен,
усмихнат ще политнеш. Може би...
© Ангел Колев All rights reserved.
