Прегърбен и изморен

чуваш в тригласие

 "Мини насам бе, пречиш ни!"

Неон виждаш в тъмнината,

чувстваш,

 че само мухи той привлича.

Очите ти дразни... Но чакай.

 "Натам бе ей, натам... Още си ни в пътя!"

Самотен вървиш.

Не, около теб няма други.

Има, но пък няма;

Няма, наистина няма.

Добре, че е студено,

чувстваш се мръсен.

В главата ти чужди мисли

витаят и те мъчат често.

Няколко пресечки по-надолу

пак свиваш надясно, но тук.

Сега.

Да, точно сега виждаш как една

кола блъска една жена.

Обзема ме страх. Обзема те страх.

Бягаш, натъжен, объркан.

Виждаш дъха си навсякъде.

 Чуваш туптенето, което ти е

познато от винаги време.

Един надпис ти блъска очите.

След това изчезва, но момент...

  Пак е там.

Пише 'За знаещите само ТУК'

Искаш да намериш телефон.

Чукаш, буташ;

Явно Знаещи тук няма.

Вероятно са само мухи,

най-вероятно са африкански.

Ти си безпомощен.

Аз съм безпомощен.

Немощен.

Прегърбен.

В лявата част на главата

пак същата болка.

Пак на същата точка и

със същата сила.

У дома си вече и плаче ти

се, не го правиш.

Отъркваш изморени очи.

Наостряш изстудени уши.

Чуваш тригласие смях.

Чуваш пиянски, гуляйски смях.

Обзема те още по-голяма мизерия от преди.

Отваряш празната си книга и започваш.

Пишеш за късмета, 

четеш фолклор на немски.

(Страх те е, че отново ще се изгубиш

във вечността)

Пишеш за живота,

хората са ужас

  и негодници.

Мислиш си за жената,

мисля си за жената.

За клетата нещастница.

За нейните близки.

И за пияните боклуци, чиито многогласни викове

изпълват живота каросерия.

Мухите ги няма,

но пак ги има.