Забравата е нейде помежду ни
Оглавник ли през тебе да наметна.
Със чул прокъсан ли да те покрия.
Да те изтрия мога ли и да забравя,
че всъщност си на моята шия...
И как през ситото дъжда да го пресея,
за да не изтича все през моите очи,
когато със сърцето си копнея
да срещна погледа на твоите лъчи.
По голи хълмове изпридам стъпки
със бурята, отекнала във взривове,
светкавиците дращят моите думи
и се занизват в голи стълбове.
Забравата е нейде помежду ни,
но аз до нея не достигам все,
и вятърна се будя в нощите,
в които с обич всичкото ми взе.
Луната пак да ми говори иска,
но оглушах от обещанията за любов.
А самотата сляпо ме притиска,
и си остана бездомен моят зов.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
