Забравена поема
Пред огледало всичко е възможно.
Там си тананикаш, плачеш, пееш,
просветлен за миг, че простото е сложно.
Пред огледало най е трудно да се смееш.
Пред огледало лесно е да рецитираш.
Онази стара и забравена поема.
Докле се в своя образ взираш,
изправен сам пред вечната дилема.
За миналото време... и се чудиш,
на образа отсреща който гледа.
Не можеш спомените да прокудиш,
и струва ти се, че си сянка бледа,
на онова дете което беше,
когато дните нижеха се бавно,
когато даже вънка да гърмеше,
пак тичахте с приятелите славно.
Отсреща вече гледа чичко.
А бръчиците челото прорязват.
И някак си разбираш всичко,
което възрастните все разказват.
И почваш да мечтаеш, за небе...
В което птици не умират...
За дъга безкрайна над море,
и за цветя които никога не спират,
да цъфтят дори и в люта зима.
За сълзи – винаги от смях.
За дом, във който винаги я има,
любимата... и няма страх.
Там, от всичките дървета,
липсва само плачеща върба.
Там са топли всичките морета,
и има някой да те чеше по гърба.
Там няма гладни, плачещи, преяли,
и са пияни всички не от вино,
уморени вечер, дето са смяли,
заспиват сладко под небето синьо.
Пред огледалото я често рецитирам.
И странно чувство ме обзема...
Повтарям си я без да спирам,
за да не е забравена поема.
© Лебовски All rights reserved.
