Забравено мечтание в ъгъла на кръгла сцена
Опитвам се
да преоткривам цветове...
но те едва ме следват,
защото вече съм отпила
от тъжното ноктюрно в до минор
и белите клавиши под ръцете
плачат...
в забравения от праха на звуци танц.
Пресечни точки...
по сцената от кръгове,
описвани от роклите на сините прожектори...
обличали онези стъпки,
в края на последното обличане
за представление.
Изправя се от ъгъла... мечтание...
Забрави ли те някой тук,
та си такова бяло?
Ти, нежност в цвят усмивка на магнолия
върху камеята на лунен камък,
сълза в обточена кутия празно...
ще те изсипя да избягаш...
Не знаеш как?
Навън е толкова само
и повече от ъгъла,
където имаше поне два бряга...
от стени?...
Не бой се...
а върви...
по шепота на вятъра,
от който си избягало преди,
след сянката си, дето литна...
не я оставяй да се слее
с безплътното лице
на мъртвата луна...
разлей крилете си от звуци
из цялото небе...
да пие всеки твоя дъх,
когато е изгубил своето мечтание...
© Калина Костова All rights reserved.
