Забвение
Сред мъглите се скитам като дух изоставен
следвам тихите стъпки на отминал разкош,
бледа сянка ще бъда, че пропаднах безславно
в пропастта на безкрайна и безмилостна нощ.
Слънце тук не огрява, дим и пепел от мисли,
всяка дума е страх без надежда и дом,
вихри вият из празни коридори от истини,
а в душата ми тлее обвинителен стон.
Във очите ми падат остриета нетленни
и сълзи оцветяват се в цвета на греха.
Коленича за милост, Съвест- съднице земна
ще ми върнеш ли нявга, и деня, и смеха?
Със венеца от тръни нося своята участ-
буря огнено-дива, що изгаря до тлен,
кръвопийца жестока, тя от Мрака ми суче
оковала ме в своя сладко-горестен плен.
Ти бе лъч, но роден сред враждебна вселена
не успя да прогониш Тъмнината ми зла.
И наместо да давам безвъзмездно аз вземах,
до ръба и отвъд безразсъдно не спрях.
И прекърши гневът ми волността на крилете,
да летим вече няма, ще скърбим и мълчим.
Тук, на края всемирен ще оставя аз цвете,
че е мястото лобно на мечтател един...
© Мария Митева All rights reserved.
